ЦК на БКП забрани първия партизански филм

Жертва на цензурата става още първият български игрален филм “Калин Орелът”.

Той се появява по екраните през 1950-а, само две години след като през 1948 г. тогавашната фондация “Българско дело” е национализирана и преименувана в Държавно предприятие “Българска кинематография”. Правителството възлага на режисьора Борис Борозанов да заснеме “Калин Орелът” с пари от бюджета.

На финала във филма главният герой Калин умира от раните си, нанесени от наемен убиец. Край смъртния му одър са дъщеря му Едит и френският посланик в Турция, който я е осиновил като малка. Но “горе” решават, че не може един национален герой, при това вече социалист, да умре пред “амбасадора на буржоазно-капиталистическа държава” и нареждат тези кадри да бъдат отрязани.

Орязан и променян е и финалът на втория български соцфилм “Тревога”, заснет от режисьора Захари Жандов. Лично Червенков нарежда филмът да покаже как в България влиза “победоносната Съветска армия”.

“Сякаш историята няма да е достоверна, ако руските танкове не минат през хола на Витан Лазаров”, разказваше ми преди години с характерната си ирония Анжел Вагенщайн, единият от сценаристите на филма.

И като му тръгва на цензура, рязане и забрана на българското кино, та чак до 1989 г.

Ето част от най-фрапиращите истории.

“Животът си

тече тихо”

е първият изцяло партизански филм на Българската кинематография. Заснет е през 1957 г. - 13 години след девети септември 1944-а. Негови автори са съпружеската двойка Бинка Желязкова - режисьор, и Христо Ганев - оператор. И двамата са изявени антифашисти - той е партизанин в отряда “Чавдар”, тя - ремсистка от 15-годишна, арестувана няколко пъти.

Лесно е да се предположи, че темата за антифашистката борба им е особено близка. Неслучайно и работното заглавие на филма е “Партизани”.

Но двамата автори не прибягват до героизация на партизанската борба, не издигат антифашистите в култ. Желязкова и Ганев търсят отговорите на въпросите къде са героите от антифашистката борба и какво става с идеалите, за които са се борили и за които са загинали другарите им. Отговорите не са никак добри и позитивни. Немалко от някогашните герои са се превърнали в самодоволни властници и благодарение на тях лъсва истинското лице на социализма.

Властта реагира светкавично. През 1958 г. в постановление на ЦК на БКП се казва: “В отделни филми нашата действителност се показва единствено изопачено и едностранчиво като в “Животът си тече тихо”. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност. ”

Истината, разбира се, е съвсем друга. Част от партийната върхушка доста добре се разпознава в някои от героите на филма. И особено в образа на главния герой Жельо.

Смелите послания и правдивите внушения на филма се засилват и от силната игра на актьорите, които вече се утвърждават като първи звезди на родното кино: Богомил Симеонов, Георги Георгиев-Гец, Емилия Радева, Иван Кондов и др.

Първият партизански филм не е прожектиран по екраните. Премиерата му е чак през 1988 г. по време на перестройката.

“Смърт няма”

е сравнително успешен филм на работническата тема. Той е заснет през 1963 г. от друг съпружески тандем в нашето кино - рускинята Ирина Акташева и българина Христо Писков. Сценаристи са Тодор Монов и Христо Сантов.

Действието се развива на строежа на язовирна стена. Във филма има сериозни конфликти между новия бригадир и част от работниците, има любов, изневяра и развод, а на финала - и смърт. Актьорският екип е много силен - Петър Слабаков, Григор Вачков, Джоко Росич, Георги Черкелов, Коста Цонев, Катя Чукова и др.

За този филм Пискови получават втора награда на кинофестивала във Варна. Нещо повече - филмът е избран да представлява България на международния кинофестивал в Москва. Но след като копие от лентата вече е изпратено в съветската столица, а част от делегацията дори отпътувала, филмът има нещастието да бъде гледан от секретаря по идеологията в ЦК на БКП Митко Григоров. Той отсича: “Няма по-черен и песимистичен филм от този!” “Смърт няма” е спрян за излъчване по българските екрани и не е показан в Москва.

“Понеделник сутрин”

отново е на семейство Пискови. Той е заснет само за около два месеца през 1965 г., но не вижда “бял екран”. Въпреки че Художественият съвет на Киноцентъра приема филма с аплодисменти и възторзи, а авторите му получават поздравления от Валери Петров, Рангел Вълчанов, Радой Ралин, Христо Ганев и др., филмът е захвърлен в идеологическата тюрма с най-тежка квалификация - “Вреден за социалистическата действителност и култура!”.

По идея на един от преподавателите на сценариста Никола Тихолов - известния съветски сценарист Габрилович, главната героиня Тони става “момиче с леко поведение”. Което може би не е е толкова страшно, ако същото момиче не е положителният герой във филма и всъщност носител на виталния лъч в живота, на светлата надежда в дребнавия материалистичен бит на другите герои. На всичко отгоре това момиче започва работа в бригада, която печели званието “За комунистически труд”. Ей тая кост цензурата няма как да преглътне!

Партийните чиновници в пропагандните отдели на ЦК и ГК на БКП гледат под лупа всеки кадър на филма. Режисьорите получават списък с около 25 критики и изисквания кои кадри и реплики да бъдат орязани.

В тези точки има абсурдни въпроси от рода на: “Защо филмът показва мокри улици в Русе, след като е известно, че лятото беше сушаво и там не капна капка дъжд?”

Опит за спасяването му прави Валери Петров, когато Тодор Живков гледа филма по негов сценарий “Рицар без броня”. “Филмът е хубав, дори можехте за засилите критичността в някои сцени и герои”, с авторитета си на любител театрал отбелязва първият човек в държавата. “Има заснет такъв критичен филм, другарю Живков, само че е спрян. Наредете да го пуснат и готово”, казва Валери Петров. “А, не знам, Митко Григоров и Венелин Коцев отговарят за идеологията и културата”, измъква се в типичния си стил Живков.

Кирил Господинов, за когото този филм е дебютен, се осмелява да попита точно Венелин Коцев кога ще го пуснат на екрана. “Понеделник сутрин” ще го пуснем в понеделник сутрин”, отговаря “остроумно” комунистическото величие.

“Филмът е произведен през 1965 г. и се показва за първи път на екраните!”. С този надпис започва “Понеделник сутрин”, който се среща със зрителите чак на 31 октомври 1988 г. 23 години след създаването му. “Приемаме премиерата повече с тъга, като ексхумация”, казаха тогава Пискови.

И “Завръщане”

е филм (1967) на съпружеска двойка - режисьорите Лада Бояджиева и Януш Вазов. Двамата го заснемат по романа на Кирил Видински “Подводничари”. В ролите са Наум Шопов, Стойчо Мазгалов, Петър Слабаков, Иван Братанов и др.

От историята знаем, че в края на лятото на 1941 г. със съветски подводници и самолети в България нелегално пристигат 61 разузнавачи и военни специалисти начело с полковника от Съветската армия Цвятко Радойнов.

Почти всички са избити още при пристигането им, други са заловени и осъдени на смърт. От подводничарите оцеляват само Кирил Видински и Костадин Лагадинов, а от парашутистите - Стойо Неделчев- Чочоолу и Велко Янков, които успяват да се свържат с партизански отряд. Чочоолу е прототипът на героя в “Осмият”, пресъздаден от Георги Георгиев-Гец. Непълнолетието спасява от смъртна присъда Лъчезар Аврамов, който после се издига до министър и секретар на ЦК на БКП.

Филмът “Завръщане” показва драмата на група български комунисти, изпратени нелегално от СССР с подводница, които трябва да се включат в антифашистката борба в родината си. Някои от тях са изведени от лагерите на ГУЛаг, пратени там от сатрапите на Сталин. Много силен филм, който разкрива истината за трагедията на хора идеалисти, изпратени от ръководството на Коминтерна, начело с Георги Димитров, на явна смърт.

“Прокурорът”

също има злощастна съдба, въпреки че е заснет по едноименната пиеса на Георги Джагаров, отявлен любимец на Тодор Живков, на когото той прощава запоите и оргиите, но не и критика на строя

Филмът проследява битката между прокурор (Георги Георгиев-Гец (и следовател (Йордан Матев). Следователят иска да бъде осъден комунистът Павлов, изказал се смело на партиен пленум. За това му е необходим подписът на прокурора. Но прокурорът и Павлов са приятели от детинство, били са заедно партизани. Вместо да подпише, държавният обвинител скъсва заповедта.

Филмът е заснет през 1968 г. Действието се развива през 1952 г., по времето на борбата срещу “врага с партиен билет”. Но алюзията със съвремеността и стила на управление на Живков е силна и лесно разчитаема. В ЦК усещат това “двойно дъно” и забраняват филма.

Любопитното е, че в същото време пиесата “Прокурорът” продължава да се играе в много театри в София и провинцията. Но сцената не може да внуши една идея на толкова много хора, колкото може да го направи филмовият екран. Живков с една ръка бие, но с другата гали и демонстрира демократичност.

е филмът с най-драматична съдба. Негов сценарист е Христо Михов-Черемухин, режисьор - Петър Б. Василев, играе елитът на комедийното артистично братство - Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Цвятко Николов и др.

“Кит” е е най-орязаният от цензурата български филм. Той е сниман през 1967 г., но излиза на екран в едно-единствено софийско кино чак през януари 1970 г. И то във вид, в който операторът Емил Вагенщайн едва го познава, а режисьорът Василев дори не знае за прожекцията. В ЦК на БКП, разбира се, виждат, че “Кит” е жестока сатира на социалистическия икономически модел. Но този път тактиката е друга. Официално “Кит” не е забраняван, но ръководството на Кинематографията изпраща заповед до авторите на филма с точни указания кои епизоди да бъдат премахнати изцяло и кои - кастрирани частично. 12 на брой са тези указания!

1. Да се съкрати сцената с майката на капитан Меразчийски (Стоянка Мутафова) (Името на капитана е Герджиклийски - б.а.)

2. Да се премахне блеенето и мученето, което е крайно грубо и натуралистично.

3. Репликата за хан Аспарух да падне.

4. Вулгарната сцена в началническия кабинет да се съкрати.

5. Безвкусното показване на женска плът в телефонната кабина да се съкрати.

6. Репликите за Елисавета, Гагарин и всякакви намеци за антитеза “социализъм-капитализъм” да отпаднат.

7. Пародийното пеене на “Мила Родино” да се съкрати.

8. Репликата, която произнася началникът на рибната база (Димитър Панов) “аз империализъма събарям” да отпадне.

9. Да се съкрати до възможно най-големи размери образът на комсомолската секретарка.

10. Да се редактира основно финалната реч на Парушев (арт. Г. Калоянчев).

11. Да се съкрати речта на Парушев (акт. Калоянчев) по телевизията - (отнася се само за кадъра, в който главата на Калоянчев се вижда на телевизионния екран).

21. Да се съкрати цялата реч на Калчо Калчев (акт. Димитър Панов) пред портрета на Парушев (акт. Калоянчев).

От този филм остана и песента, която бодро пееше колективът на рибния комбинат. Звучи като истински химн на социализма:

Как весело и вещо

от нищо правим нещо

от нещо правим нищо

и веем знамена.

“Една жена на 33”

(1982) е използван като “медийна бухалка”.

Режисьор на филма е тогавашният председател на СБФД проф. Христо Христов, сценарият е на Боян Папазов. Премиерата на филма е на 12 май 1982 г. Първите рецензии са преобладаващо положителни.

На 7 май обаче върху филма е нанесен съкрушителен удар. На почти цяла страница във в. “Работническо дело” излиза статията “По повод филма “Една жена на 33”. Създателите му са обвинени, че “създават една схематизирана деформирана, изкуствено конструирана негативна картина на нашата социалистическа действителност. ”

Статията е използвана за сплашване на цялата българска интелигенция. БКП демонстративно показва, че няма недосегаеми автори, и режисьорът Христо Христов е свален от поста председател на СБФД, а филмът му - от екраните.

Много критикувани, и то предимно от идеологически позиции, през годините са и филми като “На малкия остров” на Валери Петров и Рангел Вълчанов, “Вула” и “Свобода или смърт” на Никола Корабов, “Цар и генерал” на Въло Радев, “Привързаният балон” на Бинка Желязкова и Радичков, “Небето на Велека” на Едуард Захариев, “Кратко слънце” на Людмил Кирков и много други.

А филмът “Мъже”, сниман през 1965 г. от Васил Мирчев по едноименния роман на Георги Марков, е забранен за показване две-три години по-късно, след като сценаристът Марков напуска България и е обявен за невъзвръщенец.